Между тях има някаква особена връзка. Нас не ни интересува каква е, важното е да знаем, че я има или по-точно да я усещаме. Звънът на китарата засилва смисъла на думите или ги замества когато въобще ги няма. Във всички справочници и речници китарата е само инструмент, но поетът би отговорил, че това е „въздишката на замислената душа”, а може би и гневът събиран в същата тази душа. Тя може да предаде и нежен стон и яростен вик.
Те съществуват отделно. Въздействат по отделно. Магията е когато се допълват. Могат да събуждат и да предават най-красивите човешки трепети, но и да показват непривлекателните страни на действителността и да бъдат като гневна камбана, която иска да събуди нечия съвест....може би и собствената.
Висоцки откри тази връзка между двете и я използва по своя си начин. Започва да пише стихове като ученик, а да ги изпълнява със съпровод на китара като студент. Времето в което е живял е било сурово, време с преломи. И в онази действителност, Висоцки се явява непокорният, предизвикателен, напорист, непримирим младеж, който се осмелява да критикува и осмива всичко, което противоречи на неговите принципи. Чрез стиховете си и акомпанимента към тях, използвайки и артистичните си умения, е искал да изрази гражданската си позиция, своето светоусещане и се е стараел да бъде разбран правилно. Той не само е изпълнява стиховете си, той ги е играел.
Съпричастен и вгледан в проблемите на обществото и тогавашната действителност, не намери времето и силите да се вгледа и реши собствените си проблеми и не успя „да излезе жив от огъня”. Но явно дирята, която остави с творчеството си и живота си е достатъчно дълбока, щом повече от 27 години след смъртта му, всичко написано от него и за него продължава да бъде актуално и да вълнува. Той продължава да бъде обичан, да бъде преоткриван, защото „бунтарите” на времето винаги са различни и се помнят. За него може да се говори в минало време, но не и в свършено...
„Смъртта е като точка (писа Марина Влади), останалото е мълчание”. Но след името на Висоцки не може да се сложи точка, не се мълчи, а се пее, защото той сам го каза приживе „Аз не обичам изхода фатален – не ще се уморя да бъда жив”....и намери начина, за да го изпълни....
Те съществуват отделно. Въздействат по отделно. Магията е когато се допълват. Могат да събуждат и да предават най-красивите човешки трепети, но и да показват непривлекателните страни на действителността и да бъдат като гневна камбана, която иска да събуди нечия съвест....може би и собствената.
Висоцки откри тази връзка между двете и я използва по своя си начин. Започва да пише стихове като ученик, а да ги изпълнява със съпровод на китара като студент. Времето в което е живял е било сурово, време с преломи. И в онази действителност, Висоцки се явява непокорният, предизвикателен, напорист, непримирим младеж, който се осмелява да критикува и осмива всичко, което противоречи на неговите принципи. Чрез стиховете си и акомпанимента към тях, използвайки и артистичните си умения, е искал да изрази гражданската си позиция, своето светоусещане и се е стараел да бъде разбран правилно. Той не само е изпълнява стиховете си, той ги е играел.
Съпричастен и вгледан в проблемите на обществото и тогавашната действителност, не намери времето и силите да се вгледа и реши собствените си проблеми и не успя „да излезе жив от огъня”. Но явно дирята, която остави с творчеството си и живота си е достатъчно дълбока, щом повече от 27 години след смъртта му, всичко написано от него и за него продължава да бъде актуално и да вълнува. Той продължава да бъде обичан, да бъде преоткриван, защото „бунтарите” на времето винаги са различни и се помнят. За него може да се говори в минало време, но не и в свършено...
„Смъртта е като точка (писа Марина Влади), останалото е мълчание”. Но след името на Висоцки не може да се сложи точка, не се мълчи, а се пее, защото той сам го каза приживе „Аз не обичам изхода фатален – не ще се уморя да бъда жив”....и намери начина, за да го изпълни....
Няма коментари:
Публикуване на коментар