Национална интернет мрежа за хора с увреждания

Има хора, които си заслужава да познаваш и такива, които предпочиташ никога да не си срещал. С най-интересните хора в живота си се запознаваме случайно...без да го искаш, без да го търсиш на всяка цена. Така преди около година аз се запознах с Христо Вътев. Първо мислех, че е поредния човек, който няма какво да прави и „убива” времето в интернет. Оказа се, че греша...и то много. Този човек имаше мисия в Интернет – обществено значима, важна за една много голяма група хора, която много от нас се правят, че не забеляват, защото така е по-лесно (само хората с диагноза Множествена склероза в България са 5 000). Желанието ме е да помага доброволно, без никаква комерсиална цел, само „защото така се чувства добре”. Но като не говориш за проблема, не значи че го няма. А решението на проблема започва, когато започне да се говори за него.
Христо е на 29 години, роден в Габрово, но живее в Плевен. Физически и психически здрав. Първо говорихме за общи познати и психологията. Останах изумена от това с което се занимава и това, за което мечтае – едно от основните му занимания в България е да помага на хора с увреждания, главно в Плевен. Направил обща Skype връзка на такива хора от цяла България, с които контактува. Разработва общ сайт, в който да се представя живота на хората с увреждания. Така хората с проблеми и техните близки, имат възможност да се запознават и да общуват помежду си, да споделят тревогите и радостите си. Да се представят такива, каквито са, без притесненя, просто, защото няма от какво. Една от основните цели в живота му е да помога на колкото се може повече хора да постигнат мечтите си и да ги мотивира, за да го направят. „Разбрах, че в този процес има нещо необикновено и живота ми се подрежда по най-добрия начин.”
Разбрах, че от този човек има какво да се научи и прочетох няколко статии посветени на него и идейте му. В една от тях го наричат „Бялата лястовица на Плевен”.
В момента сайта функционира много успешно – регистрирани са 400 потребители, 111 от тях са се представили – с имената, снимките си, причинете за рагистрацията си, мечтите и болките си. Това, че те имат по специфични нужди, не значи, че са по-малко достойни хора от другите. Те търсят свмоето си място в света, така че да се чувстват добре. Не им помагаме нито като не говорим за тях, нито като им оказваме прекомерно лицемерно внимание. Имат нужда от коректна подкрепа в точен момент, от разбиране, подкрепа, доверие в тях, даване на възможност да бъдат до нас. Защото животът може да им е взел нещо, но със сигурност им е дал нещо повече от на нас и трябва да им дадем възможността да го развият. Бочели, Бетховен, Петко Стайнов, Фрида Кало, Франклин Рузвелт, Рей Чарлз, Дамян Дамянов?! Щеше ли да бъде светът същия, без тях.....Защото не е лесно да имаш физически проблем, но много по-страшното е да си душевен инвалид, нечуващ, невиждащ, неразбиращ човекът отсреща. А на него понякога му е нужно само твоята усмивка, протегнатата ръка...дори не е нужно да му подаваш нещо...сига му да види, че имаш желание да помогнеш....а надеждата понякога прави чудеса....
Сайтът е на адрес http://network-hv.com.

Поетът и китарата (Спомен за Висоцки)

Между тях има някаква особена връзка. Нас не ни интересува каква е, важното е да знаем, че я има или по-точно да я усещаме. Звънът на китарата засилва смисъла на думите или ги замества когато въобще ги няма. Във всички справочници и речници китарата е само инструмент, но поетът би отговорил, че това е „въздишката на замислената душа”, а може би и гневът събиран в същата тази душа. Тя може да предаде и нежен стон и яростен вик.
Те съществуват отделно. Въздействат по отделно. Магията е когато се допълват. Могат да събуждат и да предават най-красивите човешки трепети, но и да показват непривлекателните страни на действителността и да бъдат като гневна камбана, която иска да събуди нечия съвест....може би и собствената.
Висоцки откри тази връзка между двете и я използва по своя си начин. Започва да пише стихове като ученик, а да ги изпълнява със съпровод на китара като студент. Времето в което е живял е било сурово, време с преломи. И в онази действителност, Висоцки се явява непокорният, предизвикателен, напорист, непримирим младеж, който се осмелява да критикува и осмива всичко, което противоречи на неговите принципи. Чрез стиховете си и акомпанимента към тях, използвайки и артистичните си умения, е искал да изрази гражданската си позиция, своето светоусещане и се е стараел да бъде разбран правилно. Той не само е изпълнява стиховете си, той ги е играел.
Съпричастен и вгледан в проблемите на обществото и тогавашната действителност, не намери времето и силите да се вгледа и реши собствените си проблеми и не успя „да излезе жив от огъня”. Но явно дирята, която остави с творчеството си и живота си е достатъчно дълбока, щом повече от 27 години след смъртта му, всичко написано от него и за него продължава да бъде актуално и да вълнува. Той продължава да бъде обичан, да бъде преоткриван, защото „бунтарите” на времето винаги са различни и се помнят. За него може да се говори в минало време, но не и в свършено...
„Смъртта е като точка (писа Марина Влади), останалото е мълчание”. Но след името на Висоцки не може да се сложи точка, не се мълчи, а се пее, защото той сам го каза приживе „Аз не обичам изхода фатален – не ще се уморя да бъда жив”....и намери начина, за да го изпълни....

За "Добротата" на "Слънчевото момиче"

В дните когато повече от всякога се говори за добротата в нас и около нас, няма как да не споменем Петя Дубарова. Ако животът беше по-благосклонен към нея, утре (25 април) тя щеше да навърши 46 г. Отиде си от света едва на 17 години, но остави незаличима следа с живота и творчеството си. Самата тя пророкува това “а аз ще бъда жива, вечно жива, защото моето слънце няма да залязва”. Тя изживя кратък жизнен път, но в душевното си развитие достигна висоти, на които могат да завиждат и 100-годишните
Критиците я наричат явление в нашия културен живот, което се опита да обяви своя протест срещу бездушието, което я погуби. Бездушието, което и сега е навсякъде около нас. Човек или носи добротата в сърцето, душата, ума си или не. Липсата и не може да се скрие зад думи. Тя е поведение, отношение, чувство….към самите нас и всичко друго около нас….и едва след това думи.
За своя кратък живот Петя остави мъдра, зряла, силна поезия. Едни от най-емблематичните български песни са по неин текст – “Доброта” – Росица Кирилова, “Зимна ваканция” – Росица Борджиева, “Лунапарк” – Кичка Бодурава, “Нощ над града”- Домино, “Пролет” – Петя Буюклиева и т.н.
Петя живя с пулса на тогавашното време – откровена, емоционална, нравствено извисена….и ранима, болезнено ранима. Отиде си неразбрана от света, поне тогава. Сега само ни оставя възможността да препрочитаме стиховете и есетата и́ и да търсим посланията, а те са толкова много. Призовава ни да не търсим конкретен повод, за да сме добри, щастливи, да се влюбваме и да постигнем нещо. Нека това да е стремежът ни във всеки един ден.
Тя изневери на живота, който толкова много обичаше, но не и на принципите си. Не пожела да живее в заслепение и си тръгна….но остави такава следа, която годините не заличаваха, а правеха по-дълбока. Отиде си, “стопи се като звезда в нощта”, но ни завеща най-великата истина – Доброто – единствения път към смислен, ползотворен и щастлив живот, за нас и хората около нас. Длъжни сме да вървим по този път не само заради Петя, а заради самите нас.

За добротата в сегашно време

Може ли във времето, когато с такава лекота се забива нож в човешкото тяло и още по-страшното, когато това става в душата му (и без това в българската душа има предостатъчно белези) да се говори за добротата?
Не искам да си помислям, че днешното време е противопоказно на добротата. Във всички времена е имало добри хора – трудно стигаме до тях, но никога не ги забравяме.
Срещаме се на улицата – времето сякаш не ни стига за едно “добър ден”. В повечето случаи свикнахме да бързаме, без да знаем за къде. Просто се затворихме в себе си и така се опитваме да се съхраним, да оцелеем. Българският народ, и всеки един от нас като частица от този народ, досега не ни дойде времето да живеем, а все да оцеляваме.
Днес къде можем да открием добротата? Къде за нея се говори в сегашно време? Какво всъщност е тя и кой може да даде определение за нея? Какво може да ни накара да бъдем добри и да правим добро?
Може ли само вярата, че я има да ни помогне да открием пътя към нея (а може вече да вървим по него, без да знаем това) и да ни отговори на тези въпроси.
В учебниците по народопсихология пише, че религиозността на българина е на битово равнище Мисля, че това се променя. Последните години той се върна да търси добротата в пламъка на запалената в църквата свещичка и то не само на големите празници, виждайки, че другите правят така. Сам отива, защото изпитва потребност и след това се чувства по-добре…а това вече е и пътят към правенето на добро.
Вярващи или не, всички българи сме закърмени с християнската религия.
Вярата е един съществен компонент на човешкото съществуване, защото без вяра в доброто, справедливото и честното у човека, без вяра в личните и общонационалните способности, без вяра за едно по-добро бъдеще, животът би се превърнал в сиво и досадно ежедневие, без ценности и морал, без възвишени идеали. Дано да успеем да достигнем блаженството на вярата, онази Христова вяра, която ни учи да не лъжем, да не крадем, да бъдем правоверни в мислите и действията си, да се обичаме…
Скоро е Великден! Дано в деня на Христовото възкресение, заедно с камбанния звън пречистим душите си и ги възродим за нов живот – по-честен, по-справедлив и по-хуманен!
Взимайки в ръка червеното яйце на Великден нека си спомним за Божия Син – спасителя на християните, за пътя от Голгота до Възкресението, за посланията му, за тази религия която ни запази като нация през вековете на чуждо потисничество, която ни зове да бъдем Хора!