Ансамбъл “Тракия” в Бяла Слатина

Снощи в големия салон на читалище “Развитие - 1892”, ансамбъл “Тракия” сложиха финала на Майските културни дни. Такъв спектакъл рядко имаме възможност да видим на белослатинска сцена. Те ни представиха песни и танци от всички етнографски фолклорни области на България. Видяхме, чухме и се докоснахме до най-красивото и най-българското.

Държавен ансамбъл “Тракия” е създаден през 1974 г., и още с първото си представление на 5-ти септември 1974 г., налага своя автентичен творчески стил. Представленията на ансамбъла надхвърлят рамките на традиционните концерти, и демонстрират по един удивителен начин огромното фолклорно богатство от всички етнографски области на България.
Фолклорен ансамбъл “Тракия” е професионална артистична трупа от танцьори, певци и инструменталисти. С прекрасните си динамични изпълнения, те представят огромното разнообразие от български народни песни, танци, обреди и обичаи. Тяхното изключително магнетично сценично присъствие се дължи на единството на песен, танц, мелодия и обичай, умело преплетени с поетичен дух, въображение и артистичен талант.
Ансамбъл “Тракия” е изнасял концерти из цяла България и в 52 страни по света. Честта да посетят и малката Бяла Слатина е голяма.
Художествен ръководител и хореограф на ансамбъл “Тракия” е Даниела Дженева.
Община Бяла Слатина и читалище “Развитие – 1892” поднесоха кошници с цветя на ансамбъла и лични букети на проф. Дженева.

Живот във, със или без страх

"Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх" (Ф. Рузвелт)

Страхът е нормална човешка емоция. Негативна, но част от живота. Той предизвиква много тягостно чувство в душата. Всеки се страхува от нещо (тъмно, високо, животно, смъртта, от загуба на работа, близък човек, болест и т.н) или от някой...понякога дори от нищото или от себе си. Не е срамно човек да се страхува. Страхът е чувство, заложено ни от природата, за да ни помага да оцеляваме, избягвайки опасните за живота ситуации. Много често се страхуваме от публичността и от това да казваме и показваме онова, което мислим и чувстваме, за което мечтаем, а по този начин бягаме от собствената си същност.

Не винаги има обяснение за страха, но той присъства. Често ни е страх от неизвестното?! Но животът е низ от лошо и добро. По-добре е да не се страхуваме, а да се изправяме лице в лице с предизвикателствата му. Нека той ни предпазва, чувството да ни предупреждава да внимаваме, но не да ни ограничава в мислите и действията. В състояние на страх ние преставаме да принадлежим на себе си. Мотивирани сме единствено от идеята да отстраним заплахата и да избягаме от опасността. А това не винаги може да стане, защото силният страх ни пречи да мислим и реагираме адекватно на възникналата ситуация. Нека ние го контролираме, а не допускаме обратното. Ако той завладее непрекъснато мислите ни ще ни накара да се отказваме и да се предаваме. Трябва смело да превъзмогваме страховете си. Въпреки, че някои хора възприемат смелостта като липса на знания и разум; по-добре глупав, но борещ се за живота и свободата си, отколкото страхливец затворен в черупката си, живеещ тялом, но не и духом! Смелостта е не да не се страхуваш, а да преодолееш страховете си.
Нека не позволяваме в съзнанието ни да се настанят натрапчиви страхове, защото те ще започнат да определят поведението ни. А такова поведение няма да е от полза нито за нас, нито за обществото. Страхът ще ни попречи да изживеем пълноценно живота си. В него непременно ще има и път нагоре, и застой, и път надолу....Но чарът му е да имаш свободата и смелостта да го изживееш по начина, който ти искаш и смяташ за правилен!

Учителят прави училището

Ти имаш много имена, Учителю, затова няма да те наричам само с едно и няма да рисувам лицето ти с четка върху хартия, а ще го направя в мислите, защото всеки от нас носи твоя образ в сърцето си такъв, какъвто го е запомнил с паметта на детството.

За кой ли път в тази пролетна сутрин ти ще тръгнеш към шумния училищен двор? Може би ще слезеш по някоя стръмна пътека, ще пътуваш с градския транспорт в някой голям град или (малко вероятно) с личния си автомобил, но който и да си, където и да си, ти ще бързаш, Учителю. Ще бързаш, защото знаеш, че в старото училище малки българчета те чакат, за да ги водиш към бъдещето. И това е най-хубавото в твоя труд. Ти пръв от всички докосваш бъдещето, пръв от всички му служиш.

Ще стане ли училището наш втори дом, изпълнен с уважение и доверие или ни чакат 12 (а може би 13) години агония? Дали то ще бъде наш затвор или прозорец към света? Ще останем част от безличната маса или ще се изградим като уникални личности? Ще намерим ли своето място в този забързан свят? Ще успеем ли да създадем приятелства или ще се сблъскваме с лицемерие?.....И има още толкова много въпроси….Отговорите зависят от нас и от вас, Учителю, и може би в най-голяма степен от първите ни срещи и първите ни впечатления. Ти не можеш да ни научиш насила да четем и да пишем, не можеш насила да ни накараш да мислим и творим. Обучението е двустранен процес, в който и двете страни са активни и еднакво важни.

Мястото, в което попадаме веднага, след като напуснем света на нашите детски мечти и желания, в който прекарваме изгрева на своя живот, е училището. Колкото и нереално да ни се струва, то заема важна част в изграждането на нашата личност. И ти, Учителю, ще ни напътстваш, че ни ограмотяваш, ще ни възпитаваш, ще бъдеш за много от нас третият родител. Ние усещаме настроенията ти. Чувстваме се добре и ни е по-топло, когато се усмихваш, но понякога виждаме и тъгата в очите ти.

И днес заедно преживяваме поредната промяна в образователната система. Дали ще е последна? Дали ще е за добре?....Едва ли…

Иска ми се да се върне старото време, когато Ти беше на почит и уважение. Не ми се иска да стачкуваш, за да ти обърнат внимание. Не искам да молиш за тишина, за да бъдеш чут.

Затова нека приемем училището като най-светлия и красив прозорец в нашата къща, наречена живот, а не като затвор за мечтите ни….И ти, Учителю, ще ни отвориш този прозорец….Защото да бъдеш учител не е само професия, а и призвание!

Границите на моя език са и граници на моя свят

Езикът е орган на тялото ни, с които изказваме мислите си.
Езикът е нужда и творение на човека. Той е средство за общуване.
Словото сближава хората и ги разграничава от другите същества. То е оръжие за всеки, който умее да го използва, защото изказаните думи винаги убеждават по-добре от какъвто и да е физически натиск.
Представете си свят, в които думите ги няма. В който живеят само звуците на заобикалящата ни среда, но ние не можем да и отвърнем, а само да гледаме безучастно отстрани. Ето защо това, че можем да изразяваме чувствата и мислите си чрез думи ни прави наистина специални. Чрез езикът ние опознаваме човекът до нас – неговата обща култура, възпитание, ценности и т.н Но ние виждаме и неговите граници, защото всеки човек е ограничен. Помните ли легендата за "Вавилон"? Хората решили да построят кула до небето и Бог ги наказал като ги разделил чрез езика. Така той спрял размириците и поставил границите, границите, които са валидни и днес. Да, езикът е свобода, но и затвор.
Българският език е здрава духовна крепост, изграждана търпеливо и с любов от знайни и незнайни творци поколение след поколение. Днес той е наше културно достояние и наша национална гордост.
Познаването на родния език е първостепенно задължение, синовен дълг и заслужена почит към неговите създатели и ревностни бранители през тежки за българите години.
Да обичаш и пазиш своя език – това означава да умееш да използваш в писмената и устната реч цялото богатство на неговия речник и форми, т.е. да познаваш неговата граматика. Нормите, обаче, не трябва да сковават речта ти. Играй си с думите като вълшебник, но се отнасяй към тях внимателно: те могат и да отмъщават когато не си ловък майстор!
Безкраен е езикът, както безкраен и многообразен и самият живот. Не само в отделната дума се крие тайната и богатството на тая бездна. Има нещо по-дълбоко, по-неуловимо….
Ако знаеш само български да кажем ти си затворен в рамките на страната ни, защото тотално би се объркал ако си в чужда страна където и понятие си нямаш от техният език. Ето защо границите на моя език, са границите на моя свят. Аз стигам до там докъдето той ми позволи. Аз отивам там до където той ми даде. Ето защо е нужно да го развивам, да не позволявам да бъде замразен от времето, а да видя, да чуя и усетя непознатото, благодарение на него. Не случайно ученето на различни езици все повече се стимулира в училищата, защото езикът дава бъдеще. Колкото повече знаеш, толкова и по-голяма свобода ще имаш. Така неусетно ние разбиваме оковите, които ни придържат към мястото, където сме родени. И политаме в глобалният свят, за да научим, знаем и разберем, за да се променим и развиваме, за да имаме свобода вътре в нас и около нас, за да имаме свобода в мислите и действията си. Определено светът би било по – лесно място за живеене ако я нямаше езиковата граница и всички говорехме на един език, но тогава би било толкова безинтересно. Всяка страна би загубила чара си и специфичността...
В заключение мога да кажа, че задължение на всеки е да се научи да пише и говори правилно на родния си език. Освен лексика съществува и душевна нагласа, начин на “подреждане” на отделните думи така, че от бисерите да се получи огърлица…Нека се научим да подреждаме бисерите, за да получим огърлица…и то възможно най-красивата и забележителна….Само ако сме овладели това умение, езикът ще ни е от полза и ще работи за нас.
Владеенето на родния език ще ни даде възможност свободно да изказваме мислите, да бъдем желан и интересен събеседник, а познаването и на чужд език ще ни даде нещо още по-голямо – свободата да се чувстваме граждани на света!

31 май – Световен ден без тютюнев дим

Световният ден без тютюнопушене се чества от 1987 г. насам и е под егидата на Световната здравна организация.

Всяка година в България се регистрират 3500 нови случая на рак на белите дробове. Ежегодно от болестта умират 3000 нашенци.

Ефектът на никотина върху висшата нервна дейност не е еднозначен. От една страна действа възбуждащо, но общоизвестно е, че пушачите възприемат цигарата като средство, което им помага да подтиснат нервността и стреса.

Влиянието на никотина върху периферната нервна система се изразява с повишаване на кръвното налягане и пулса. Свиването на кръвоносните съдове външно се изразява в бледност, а влошеното кръвоснабдяване на кожата причинява по-бързото и стареене. Никотинът влияе върху скелетните мускули като причинява слаб тремор.

Приказките за това, че една капка никотин убива здрав мъж, напълно отговаря на истината, смъртоносната доза е около 60 mg.

Преди години беше „модерно” да се пуши. Не мисля, че може да е модерен един порок, които убива красотата на тялото и природата.

Нека днес покажем, че е по-модерно и по-здравословно да не се пуши! Изборът да се тровиш сам е личен, но когато тровиш околните, понякога собствените си деца и хората, които най-много обичаш, е нелогичен. Трябва воля да не пропушиш, но още по-силна трябва да е тя, за да се откажеш. Мотивите, че ще спестиш средства, че ще бъдеш по-красив и няма да се опитваш да убиваш себе си и околните са достатъчни. Нека се пристрастим към книга, песен и защо не към човек….това ще ни донесе по-положителни емоции и няма да навредим на никого.